Самотна къща, двор трънливи само сенки бродят в мрака.Дъбът изсъхнал, като живда се завърнем сякаш чака.Прозорците покрити с прахпод гнилите дъски надничат.Подухне ли, дочувам смяхи мънички крачка да тичат.Гласът на мама – тих и мил,звучи от нейде в тишината,а тате, тъкмо се измил,присяда бавно до стената.И баба, свита до пещта,придремва и насън мърмори.Приклюмва бялата глава,тежат и толкова неволи.Оглеждам се, но само прах,стеле се сънно в тази стая.Да будиш сенките е грях,не бива да напускат рая.