Заплака вчера със нас небето,
цял ден плака ли плака, не спря,
но тихо и безмълвно,
без да вдига много шум,
не за мъртвия баща, заплака
за сина му, за да скрие мъжките сълзи,
че не е вече той дете, ще трябва да е мъж.
За нощ едничка само,
смъртта децата ги превръща в мъже.
И валя, не спря...
порасналия мъж остави стъпки в калта
но дали са те пътека към бащиния вечен дом,
или спомен за момчето по подметките калта е,
от онзи мрачен ден дъждовен и от \"татко\"!