Дълго тъгувана

и тази среща

се сбъдна.

Дойде неочаквано

и за нея самата.

В най-лунния час

приседна до мене

Съдбата.

Очите ми върза,

за да не видя,

че е толкова сляпа.

До бряг ме отведе,

край който,

съвсем

пълноводно

течеше

животът ми.

Аз само го чувах.

А тя ми шептеше,

че тупка сърце,

което се дави

отчаяно,

там където

ни лодка,

ни брод

съм оставила.

А на другия бряг -

незабравки цъфтят,

прецъфтяват ухаещо

и се молят

за пролет...

Не плаках -

аз просто ридаех,

а съдбата

събираше

сълзите ми

в кутийка от злато.

Пусни ги със вятъра -

нежно ми каза -

с роса ще окъпят те

самотата,

трева ще поникне,

зелена

и дъхава.

Нима не си знаела,

че по-страшно

от самотата

е празното

мъжко

легло.

Сега си иди,

доспи си тъгата.

А утре при теб

отново ще дойде

зора.

Ти само

очи отвори.