Когато не намират миг покой,
мислите ми – вятър във кутия...
И спомени от никога, безброй
малки мъки, пробвам да надвия.
Когато вън е пролет, а пък знам,
че във мен дърветата жълтеят.
Мечтите ми се втурват все натам,
към спомени от никога. Милеят
дните ми за времена, които
в старите си книги навестявам.
И душата ми отново скита
из места, които не познавам.
А пък тук не е за мен, не искам
да съм част от сивите пейзажи.
И в сърцето свое силно стискам
спомени от никога, миражи...
И в съня ми тихо пак пристигат
старите, забравени герои
от легенди. А нощта не стига
да довършат приказките свои.
И приижда утрото натрапно,
през клепачите съня ми спъва.
Щом нощта ми тръгне си внезапно,
в спомени от никога потъвам...