Мили татко,
недей потъва в прах и
пепел - недей
изчезва отново пак.
Забравям вече
лика ти - снежно бял.
Забравям и гласа ти -
мек, копринен.
(Недей изчезва, мили татко!)
Изстива в мен, спомена
от онези красиви лета - където
бяхме истински, където
бяхме двама.
В мен въпроси хиляди
напират отново пак,
до болка изгаря ме
тъгата - останала единствено след теб.
(Недей изчезва, мили татко!)
Днес отново
в душата ми вали,
стара рана в
мен наболя пак,
съзнанието ми
от болка -
замъглено е:
ах, как боли!
(Недей изчезва, мили татко!)
Кога беше деня,
дето тичахме заедно -
кога росната трева
караше ни да се
усмихваме на света.
Кога - сякаш вчера
беше това: а реално,
не е така!
(Недей изчезва, мили татко!)
Защо отиде си татко,
защо потъна
в тъмнина, моя
малък свят. Защо?
Моля те, нещо аз сега -
недей си отива, поне
от спомена:
НЕДЕЙ!