“...когато ме напусна и тъгата...”
                                            Павел МАТЕВ

Отидоха си!
Залезът цикламен
напразно пали облаците горе –
отидоха си всички. Младостта ми
си тръгна първа, взе и моя Порив.

След нея тръгна Силата, в която
тъй много вярвах и така разчитах.
Отиде си горещото ми лято,
стопиха се на есента мъглите.

Отидоха си Вяра и Надежда,
изплъзва се Любов, или се крие,
а Мъдростта я няма. И изглежда,
че няма да се срещнем със София.

Амбицията се сбогува с мене,
Очакването тръгна в полумрака,
изчезна трескавото Нетърпение,
а от нощта пред мен какво да чакам?

И Радостта ми махна с длан за сбогом,
и даже Болката ми я сподири,
отиде си безумната Тревога,
Животът ми си тръгва по баира.

Една Тъга ми беше вярна само,
но вятърът на зимата задуха
и тя пое... Прости се с мен през рамо
и аз съм сам, и в мен кънти на кухо.

Спокоен съм.
Не ме боли.
Не плача.
Дори Тъгата в мене ме напусна.
Сред празнотата влагата на здрача
солена мокри сухите ми устни.