А зная, че морето все будува.

И толкова сърдито напоследък.

Вълните му със вятъра лудуват.

А то в очакване за тебе се оглежда.

В очакване отново да те зърне.

Щом всяка нощ във мисълта му плуваш.

В наивния и малко неподправен мрак

изправя се, настига те, аха... да те целува.

В соленото на пясъка поспира,

и в шепите с вечерен хлад,

(защо ли не във раковина?!)

събира си остатъци ... за зима.

А ти трепериш – мокрото ти тяло

припряно се изплъзва помежду вълните.

Ръцете ти от студ са вкочанели,

а  устните – по-сини и от трепетлика.

Замахваш с сетни сили, пориш тишината.

Вълна подир вълна – разбиваш.

Удавнически молиш вятъра

поне от шията ти камъка да смъкне.

Трепериш. Тялото ти – цялото,

почти не се усеща като пламък,

разпалил огъня в сърцето,

но срутил безпощадно пясъчните замъци.

Надигаш се. Но натежа въжето –

с  камък в примката – удавено...