Между делнични грижи
и човешка умора
обичта се промъква
като куче сред хора.
По петите ме следва,
със букет от усмивки.
Вечно двете подремваме
на последната спирка.
Тя току ме поглежда
с неприкрита възхита-
няма помен от жал
или злоба в очите.
Маха кротко с опашка
и не тича след рейса.
Без сълзи ме изпраща,
с тиха радост посреща.
Между Вчера и Утре
обичта се промъква,
упорита, наивна,
моят най-верен спътник,
моя странна,
почти нечовешка утеха,
че изгубя ли пътя,
ще открия пътека,
може би към мечтите,
може би към небето
или просто пътечка
към дома на сърцето!