Чувал ли си някога за онова момиче,
загледано в небитието на мраморната стая.
Белите стени поглъщали ума му,
а то вътрешно не спряло да ридае.

Сълзите отеквали в тишината тъй безмълвна,
ронещи парченцата стъкло върху мечтите му,
а червен дим бавно се издигал и обгръщал
цялата му същност без пощада.

Но защо те питам, ти няма как да чуеш,
момичето е там, но стаята врата си няма
и само чистото и истинско сърце на някой
може да спаси детето със душа болнава.

Лечебната отвара трудно се забърква,
за нея трябват търпение и вяра,
но постепенно с всяка глътка жадна,
душата на момичето бавно се отваря.

И накрая виждаш как катери то стените,
как бавно се превръща в жена, уверена и смела,
поглежда с благодарност своя изцелител
и му се отплаща с най-красивата усмивка бяла.