В градината ми, Лорде, тази нощ
е цъфнал лотос черен в ЕзерОто
на плахите копнежи. Много лош
сънувах сън. Въртях се във леглото.
Леглото ти с коприва си застлала,
наместо с нежен балдахин,
и в моя сън за миг не си се спряла,
не лорд- вълка ти бях любим.
Туй Новолуние духа ти угнетява
и губиш сили. Чувствам твоя страх.
Пилеят мислите ми, като суха плява,
на мрака демоните. Виждам близък крах.
Луните в очите ти сияят пълни,
щом дивата луна стопи се в небето,
те сила са за мене в часовете тъмни,
когато кинжал забиваш ми в сърцето.
Кинжалът го забива пустотата,
наляла сили от мастилен мрак,
а аз съм слаба, нощна непозната,
случайно спряла тук, до твоя праг.
Да знаех.. Как не съм.. Незнайна ти си,
Да знаех как да те повикам. А насън..;
си шепот нежен, държа те с дъха си,
защо не каза, че си толко тук, до мен, отвън?
Да кажа, ала устните са неми
и звук не пада, мъртва тишина,
в която от отровни ариземи
се точи сок и чезне във пръстта.
От този сок поникват твойте лотоси
от нежност, страх и неизказани слова,
Но нека, лунна Лейди, нека има пропасти,
така по-лесно с другите ще Ви деля.
Бо и Деандра