“Снегът на моето детство беше бял.”
                                          Стефан ПОПТОНЕВ

Далеч назад, в средата на века отминал,
съзирам детството си в преспите навети
край моя Дунав, в зимен сън застинал
сред белия обков на ледовете.

Пак там през луди нощи младостта ми тича
едва наметната, гореща, гологлава
и топли в шепите си шепот на момиче,
а сняг навява, Боже, сняг навява...

Прекарва зрелостта ми в преспите пъртина
и с вятъра в полето бяло спори;
чернее дирята, отдето аз съм минал,
а пада здрач...
И пада сняг отгоре.

Животът ми сред вълчи снегове е лъкатушил
по дирята от плазовете на шейните,
но винаги под снеговете, в мрака сгушено,
е спало едро жито, моето жито.

И винаги в сезона светъл на надеждите
е вдигала зелени остри пики Нивата.
Летяха пролети, лета минаваха... Изглеждаше,
че ще кълнят жита, доде сме живи.

Но вън е зима.
Вънка мойта зима зъзне,
а няма сняг.
Безснежни са браздите.
Душата мръзне.
Семето в земята мръзне.
Ще изкласи ли тая пролет жито?

И въобще ще се разпука ли светът в зелено,
ще разцъфти ли цвят и лист по клони голи?

Душата зъзне.
Ляга зимна болка в мене –
дали след тези студове ще дойде пролет?