\"Снегът на спомена вали,
с дъха си стоплям твоите длани...\"
Ал. Михайлов
Г. Минчев
Като бял, огромен котарак
зимата се просна върху стъпките след нас.
Побеля нощта и се втурна пак
през гората заснеженият ти глас.
Заблестях и аз сега.
Така косите ми ще светят за години,
след като снегът на не една тъга
ще ги затрупа и ще си замине.
И пътеката затрупа я небето.
Изтръпнала реката влачи спомена за нея -
ето там отново е врабчето,
решило върху моста да живее.
Сгушила под себе си листата
запомнили дъха на крехкото ни лято,
в миг разплете се гората
и промуши с клони своя вятър.
А той,
умирайки започна да бучи,
сърдит и на последното врабче.
Само топлината в твоите очи
зимата от мен ще съблече.