Търси смисъл.

В безмислица от 

непринудено

мълчание,

принудително

вързано 

в усмирителната риза

на времето.

Търси логика.

Не винаги там,

където е 

нелогично мълчанието

в играта на думи.

Придвидливо се крие.

Зад стена

от мисли,

съсредоточени

в невидимата 

черна точка,

издълбана от

безизразните му очи.

Ням, до безумие.

Плах и невидим

дори за 

сянката, оставена

след непоправимото 

пладне

на онзи кървав

обяд.

Защото му трябваше хляб.

За децата,

които беше забравил.

Непоправимо...

С оправданието, че е

никой

за тях,

и недостижим

в собствените си

глухи мисли

заради начина на

обичане,

който винаги 

ще му напомня

канодада 

от шум, 

трясък, 

удар,

стръв,

кръв,

любов, която е

съвсем съчинена,

в реда на мислене,

заради едничкия му

мъжки инат

да живее

като скот

в глутница от 

сиви мишки.