-І-

Денят бездомен гузно се завръща.
Вали от девет до към три следобед,
когато погребенията свършват...
И после няма смисъл да се моля.


-ІІ-

Не помня филм ли беше. Или баба
ми е разказвала проклетата история.
Но всяка дума, уловена в кадър
е пускала корони или корени

в детинския ми мозък... Като свлачище.
Сменил море за песъчлива суша,
която дявол може да разплаче,
а Господ примирено ще изслуша.


-ІІІ-

И сякаш си я спомням на колЕне,
зарила пръсти с пръст - като в огнище -
събирайки парченца вечна тленност
от първия етаж... и до Всевишния.

А гробът е обратното на кула.
Стърчи надолу... Зейнало. Чутовно!
Там няма нищо повече от нула.
...освен ръцете й, които помнят.

До костите на татко... И надолу...
И няма бъчви с мъдро грозде пълни.
И няма враг - да й прелее воля;
приятел - за да й запали пъкъл!


-ІV-


Градът се е разраствал - като клюка -
и себе си надмогнал да прескочи,
надсвирил и тъга, и земна музика.
И Бог... И грамофонните му плочи!


-V-


Залязва слънцето - кълбиста мълния-
и пада като кум пиян на сватба.
И няма как по изгрев да възкръсне.
И има как да бъде като брадва...

А крехката ми баба рови, рови...
Събира смърт, частица по частица
в чорапа му - по-тесен от окови.
И по- велик от съкровена липса.


-VІ-

... Ще отнесе, каквото е останало
на новото ни гробище. Където...

Отдавна възмездена спи и баба.
И костите,
               и пръстите й
                                   светят.



***
Градът се разраствал...
И \" Паркът за вечен покой\" се оказал почти в центъра на града.
Днес на мястото на старото гробище има магазин от веригата \" BiLLA\", а зад ( или под) всичко това стоят хиляди човешки животи...
Близките получили известия, че старото гробище се премества на \'\' по-добро място\",
и ако искат да съхранят нещо от скъпите си мъртъвци, да нарамят лопатите...
Баба ми разказваше как е събирала костица по костица от татко, в чорапите му,
защото само те останали цели.