На светофара днес те теб съзрях \"случайно\",
макар да знаех, че от преди три след мене караш ти!
/За кой ли път попадам в този твой капан
и все с усмивка подминавам таз твоя си прищявка/
Прозореца свалих, а смутено ме погледна ти.
-Здравей! - весело ти казах.
-Отбий за по кафе. - нахално ми отвърна ти.
Зеленият сигнал от тебе ме спаси, макар да знаех,
че след мен ще караш ти.
Забързах с цел да ти избягам, а знаех ще ме следваш ти.
Не знаех само до колко чест това ти прави -
по мен да караш ти?!
След няколко завоя смели паркирах там пред моят дом -
огледах се, не те видях, но знаех - близо си до мен.
Усещах погледа ти в гърба ми и очаквах в миг да заговориш.
Огледах се смутено да видя до колко си се приближил
и когато се усетих, че те няма - прекрачих прага на дома си.
Там спокойна се почувствах - окриляна от тишината,
но телефонът в миг изтръгна ме от нея
и на екрана името ти аз съзрях.
Помислих да не вдигна \"тоз предател малък\",
но вдигнах, за да питам : \"Какво те пак прихваща?\"
-Кафе ти нося, както го обичаш! - изрече ми спокойният ти глас
-Звънецът не работи, както и преди, а наминах тези дни! - продължи ти.
-Нямаш място тук, иди си! - казах бързо и затворих.