Следи за обдишване

Избеляло море. Черен плаж.
Пясъкът- почернял от без стъпки.
А солта- пребледняла от немия фар,
който няма клепач за обдишване.

Отмина времето на верния пазач,
израждал морз за прилив в бреговете.
Солта е нощна морга. Фарът- труп.
В равната светлина няма бъдеще.

Не спускат бялото си чайките
за риба, там където липсва пулс.
За тях морето нощем е бунище.
А мърша се намира и на сушата.

Бяло море. Черен плаж.
Негатив самота. Доказуема.

После изгревът сипва кръв в моргата
и вените на солта
въдят грапавини от задъхване.
Слънцето е реставратор.
А плажът- поправено златно бижу,
с което се окичват първи чайките.

Но хукват стъпките на хората,
способни да разхищават следи.
Сякаш пътят пред тях няма свършек,
избелват бижуто на пясъка.
И изгубило своето злато,
морето облича черно крещене.

Бял плаж. Почерняло море.
Негатив самота. Недоказана.
Скритият негатив самота
е по- страшен, отколкото явния.
Защото не може да бъде поправен.

Ще вляза в проявен, среднощен пясък.
За да почистя смъртта на морето.
Мога да дойда и сам.
Мога и да те поканя.
Да се запалим върху студения плаж,
преди да ни е жадно за горене.

Плажът ще напомня на пламък
и солта ще си сложи бижуто.
Всеки огън прилича на злато.
Само че на разтопено.
Разтопеното злато угасва.

Когато вятър кацне по жаравата,
ще избели плажа от въглени.
Ще оцапа с пепел морето
и негативът пак ще е самотен.

Ще вляза сам в проявеното.
Не съвсем. Ще те нося в гръдта си.
Ще те прошепна на нощната морга.
Като стотинка, хвърлена за връщане.

И стотинката, чута от вятъра,
ще се превърне на клепач за фара.
Гърдите на морето ще въздъхнат
и ще събудят спящите си чайки.
Гонитбата на риба и криле
ще заблещука като танц на прилив.

Самотата ще млъкне зазидана
под загрятото злато на пясъка.

Тази стотинка с твоя дъх и лик
ще бъде само обич към морето.
Ще те оставя да отлежиш
в дълбокото. И ще си ида.

Почернял силует с бели стъпки.
Тъмното на човека е без физиономия.
В избелелите стъпки няма следи.
Ще съм просто несбъдната снимка.

Но стотинката ще ме издърпа обратно.
Фарът ще те прошепне през клепача
в непроявения ми негатив.

Тогава ще тръгна към теб.
Един бял силует с черни стъпки.
Бялото на човек е надежда за облик.
Почернелите крачки- заявка за ехо.

Когато черното на стъпките ми
докосне черното на силуета ти,
ще станем снимка на плаващи пясъци
с лица от бели обятия.

И ще вкопчим следи за обдишване
в грапавия клепач на морето.