Събуждаш ме.
Усмихваш се сънливо.
И галиш с поглед
всяка спяща брънка.
Целуваш ме,
а сякаш вятър
се блъска
през стъклото,
и отвънка
ухае пролет,
но е някак вяла.
Целувката ти -
пламенно изгряла,
се спира
и почти...
не ме достига.
Измъкваш се
доволно...
Но те тегли
към спомена
за идващото лято.
И тишината е...
почти строшена.
Като стъкло -
от мръсната ти чаша.
Усмихваш се.
Целувката ти бяга
по остри ръбчета,
току по мене.
Събуждаш ме,
а тъй студен си.
И някак си
усмихвайки се,
плачеш.
Усмивката ти -
вик далечен,
отеква като кратко ехо,
оставила по мен
следа от спомен.
Усмивката -
сълза солена,
оставила по мен
следа студена.
А утрото е тъй далечно.
И прашната кутия
обгоряла.
Останала следа,
в която
ти някога
запази
аз...
и
... нея.