Небето поплака си вчера.
Лятното, тъй горещо небе!
Ледени късове ронеше.
Боляло е. Както мене боли.
Но аз сълзи вече нямам.
Изплаках и тях, и мечтите
и онези надежди изгубени,
които до последно се биха.
Казват, те накрая умирали,
тогава... къде съм сега?
Изпълнена с усмивки забравени
имам плът. Сетива. Но не и душа.
Изплаках я. И нея. На парчета.
Надеждите предадоха се след това.
Не знаех колко всъщност ми е ценна
и сега ще бродя в нищото. Сама.

18.07.11