Пада вечер и във мен прониква
една позната призрачна тъга...
Ти мълчиш и просто се усмихваш
с най-тъжната усмивка на света.
Аз мълча, загледана в безкрая
на един повехнал нощен спомен.
И вървя по него, чак до края,
а светът започва да се рони...
Пада пепел... пада на талази
от тавана – пепел на парцали.
Колко дълго още ще запазим,
все безчувствени и отмаляли,
сплетени в отпусната верига,
своите ръце, така студени?
Сякаш нещо просто не достига
или сме безкрайно променени...
Сякаш между нас се е отворил
трап. И аз съм тук, а ти отсреща.
И във времето се е разтворил
споменът за първата ни среща.
Пак до теб, но не и в твойта мисъл,
пак до мен, но и така далечен...
Думите горят, изгубват смисъл,
няма нужда от прощални речи.
Аз - замряло цвете във саксия,
ти пък звяр, оплетен във вериги.
Любовта – затихнала стихия...
Пръстите ми... време е... пусни ги.
Аз ще помня, че си ме обичал,
ти ще знаеш, че си бил обичан.
Никой никога не е отричал
любовта ни... ала тя изтича.
Ставаш, молиш ме да те прегърна,
за последно. Всичко ще се скърши...
Тръгваш. Тръгвам. Няма да се върна,
след като прегръдката ни свърши.