Защо ли плаче моята душа,
защо в съня сълзите си прегръщам.
Отдадени изцяло на нощта,
молитвитено, във приказка превръщам.
Пренасям ги във слънчева страна,
където слънцето за всички свети.
На воля тичат слънчеви деца
и слънчево омайват ветровете.
Там няма болка в чистите сърца,
криле пречупени, безмислени окови,
в бунището захвърлени цветя
и клетвено изречени прокоби.
Там има друм за нашите деца,
изпълнен със любов и светли дири.
\"Обичам те!\" - са първите слова,
пробудили душите. Елексири.
Да! Приказката нека създадем,
за всички тях, приели болестта си.
Букет от вяра да им поднесем
и слънчев дом... не само във съня ми.