Душата ми, дрипава скитница,

полита над чудни земи,

докосва лъчите на слънцето

и като мъниста звездите брои.

Тя не знае души да пленява,

но умее да говори със тях.

Щом лунната арфа ридае

плисва по струните смях.

Дрипите точно в дванайсет

превръща в ефирен кафтан

и танцува, лудетина съща

в сън неочакван, но зван!

С утрото тихо присяда

в края на Млечния път,

намерила бяла нирвана,

с любов залива светът.