Сияйна звезда прелетя във небето,
дълбоко се гмурна в нощта,
че сигурно търси си място където
да срещне и тя любовта.

Дали беше в своя небесна разлъка,
не спря, да я видя поне
и аз си останах със всичката мъка
под тихото нощно небе...

Далече отплува, но все ми се струва -
не беше звезда, а жена,
която с усмивка към мене пътува
и колкото мен е сама.

Коя ли е тази, която щом съмне
ще дойде, изпълнена с плам?
До мен ще се спре и света ще прегърне,
макар че, така е голям...

Стоя и в небесните звуци се вслушвам -
навярно това е съдба...
Унесен в мечтите си тихо се сгушвам
и плахо притихвам така.