Стяга все по-силно и не пуска,
онова проклето чувство вътре.
Вярата е тук, не ме напуска,
но дали ще бъде с мен и утре?
Миг надежда бързо отминава,
после в страх се дави и потъва.
А това, което ми остава
- тишина, в която се препъвам.
И онези скрити мои рани,
дето се преструвам, че не помня...
Плод на спомен, който все ги храни
и сълзи налива в черни стомни.
А в ума ми сивото покълва
и увива всяка моя мисъл.
И нощта ми кротко се изпълва
с бледи сънища, без цвят и смисъл.
А денят ми просто се мотае,
ей така, напук на всички цели.
Докато започвам да мечтая
за по-малко слънчеви недели.
И за дъжд, във който да разтворя
всички мисли, всички свои чувства.
За пореден път да се престоря,
че душата в мене не присъства...