Тези бели птици горе в нищото
– светла яма с името “небе” –
сякаш пърхат в сиво пепелище,
в сиви изгорени светове.

Липсва на пространството синилото,
на небето синята трева...
Тези птици ли са го изпили,
птиците кълват ли синева?

Затова ли, сити, са накацали
– сини птици в белия простор –
в клоните на сухите акации
зад оградата на моя двор?

Странна е на въздуха зеницата
с млечно-бяло старческо перде.
Синева, ограбена от птиците...
...всичко живо почна да краде!

И синее всичко в здрача пролетен –
сини птици, сини дървеса...
Сини са върбите и тополите
– син простор под бели небеса.

А е страшно в бялото безвремие –
здрачът е мъглив пепелопад.
Как просторът над света ще вземе
синьото от птиците назад?

Ще осъмне ли в лазур коприната
на небесния раздиплен стяг?
Редно е небето да е синьо,
птиците му – бели като сняг.

Може би от облаците, тъмните,
ще вали в небето синева
и когато утре се разсъмне,
ще покълне синята трева?

Може!
Пада мрак на тъмни къдри,
изтънява светлата черта...
Ще почакаме!
Било по-мъдро,
казват, утрото от вечерта.