Нямам име. И нямам лице

на светица.

Нямам дом.

Моят дом е гнездото на птиците.

За да бъда по-близо

до небето, което ме вика.

Нямам сърце.

И ръце – топли и нежни.

А душата ми е

празна надежда.

Изтърбушен кашон

с оръфани краища,

чийто капак не се затваря.

Нямам мисия.

Тук, на земята

съм гост. За кратко.

И се чувствам в свои води

оттатък.

Тук съм миг.

Едно трепване на окото...

Един недосънуван сън,

едно случване

мимоходом.

Една сълза неизплакана.

Родилен вик.

Песъчинка в пустинята

на живота.