Сажди от копнеж

Спеше малко - не помнеше сънища.
В най-далечния полъх на утрото
той обличаше черен костюм
и посрещаше улично изгрева.

От един безистен си купуваше
чаша евтино, старо кафе.
Даже глътка от него не взимаше,
а единствено вдишваше мириса,
докато не изстине кафето.

После бавно изливаше чашата.
Без утайката. Нея избърсваше
със очи. Дълго гледаше дъното
и от него събираше саждите.

След това си купуваше тъмен цилиндър
в магазина за шапки на старо.
И го ползваше, сякаш е сянка,
под която си криеше бръчките.

Към обяд си избираше къща
със комин, който трудно говори.
Беше чужд, но го пускаха винаги.
Не раздаваше смърт, а надежда.

До сърцето си носеше четка.
Като гума, с която да трие
пепелта - за да пее коминът,
и солта на болящите спомени.

Всеки искаше да го докосне.
Всеки хващаше дъх от дъха му.
Ала никой надежда не връщаше.
И Човекът със черен костюм
сам, със своите сажди оставаше.

И копнежът му, че ще получи
светлина, подарена от някого,
остаряваше. Както костюмът,
който бавно топеше душата му.