Сега разбра ли рана как боли,
когато сам от себе си си късал?
Не знаеше, не вярваше (нали?),
че ще се случи – рано или късно;

че времето безмилостно тежи,
на рамото ти трупа всяка грешка
и ти съвсем напразно се тешиш,
че да грешиш е земно и човешко.

А съвестта, същински скорпион,
изсмуква те, изсъхваш като орех.
(По-лесно би преминал Рубикон,
отколкото със съвест да се бориш.)

И в някакъв полуреален миг
се молиш – не за прошка. За присъда.
И целият превърнал се във вик,
не вярваш, че си бил. И че ще бъдеш...