Престорих се на църква в твоя свят.
Запалих свещи в тъмните ти мисли.
А после се съблякох на олтар,
пред който да се молим кратко заедно.
Подобно на цигулки за концерт,
събрани само, докато не паднат
по договор принудени завесите.

Сърце като ютия си отгледала.
Докосне ли го влюбен - като риза
оглажда го сърцето ти. И сетне
го пъха в гардероба си с трофеи.
А влюбеният в теб не казва сбогом -
защото знае, че за друга обич
до края ще присъства като смачкан.

Ютиите обаче се развалят.
Сърцето ти не прави изключение.
Оглаждаш риза. Носиш я за мъничко.
След време я накъсваш. И изхвърляш
на улицата - нека там си търси
оглаждане от смърт. Или от бъдеще,
което уж се движи, но отвътре
е мъртво - сякаш някакъв хладилник,
във който развалени са продуктите.

И мен ще ме огладиш. И изхвърлиш.
И в мен ще бъде улично. И пусто.
Но знаеш ли - след пълно да си празен
е по-добре, отколкото да бъдеш
препълнен от мълчание към някого,
за който ти е писнало да чакаш.
И в чакането мигове да губиш.

Така че оглади ме със сърцето си.
Използвай ме - докато не ти хрумне
да пъхнеш нови дрехи в гардероба си.
Използвай ме, а после ме избутай.
Не се забравя ризата отхвърлена.
Оставя диря кал и диря восък
в ютията. Калта е от вината,
а восъка - от падналата църква.

Но всяка църква паднала е белег.
Дори да я смениш със друга църква,
олтарът й от вчера ще ти липсва -
защото си му дала къс от себе си.