Тихо спуска нощта

свойте тъмни коси,

и запалва свещици

в тъмнокосата пазва.

Ще надникне луната,

в твойте пусти очи,

после тихо в съня ти

приказка ще разказва.

Ще се спусне над тебе,

ще те парне за миг,

ти така уморен си,

но не бързай... поспри.

И се всушай във нея,

сякаш в сън, не наяве,

дорисувай мига,

с белоснежната стая.

После плах и смутен,

във прозореца черен

пак се вгледай, едва,

и сънувай все мен...

А сънят е повеля.

И е тиха мечта -

в прашен ъгъл е скрита

твойта плаха душа...

Аз не съм ли изтрита?!

Не помръдвай в съня си.

Запази... самота.

Аз отдавна простих.

Ти мълчиш, все мълчиш.

А е празна до лудост

тази, бялата стая...

И чертаеш стени -

сякаш близо е края.

Ти кога ще простиш?!

Не, не искам да зная.

А сега... само спи...

Сякаш всичко ще свърши.

И нощта ще си тръгне.

А когато от сън

се събудиш неволно

Пак ще бъда до теб...

До сърцето ти болно.

Ти така не разбра,

че си слънце греховно...