Сънят ми – кошмар, към пропаст политнах,

но не сама падах, съборена бях,

от най-близки хора, приятели верни

и ехото чувах – презрение смях.



И уж долу падах, а горе стоях

и гледах учудено моята съдба,

сама осъзнавах, че връщане няма.

Защо се предадох без стон, без борба?



И после завърнах се, сама преродена,

от вятър пречистена сълза на дете

и с крехката сила, с мечти окрилена,

ще грабя със шепи, туй що живот ми отне!