“Сън съм сънувал...”
                       Георги ДЖАГАРОВ, “Пробуждане”

Бях малък.
Прашното градче на дните шарени
бе сякаш прерисувано от детска книжка –
с едноетажно лято, с дни китарени
и нощи като дунавска въздишка...

Бях млад.
Пред мене се кръстосваха пътеките,
а сякаш стигаха небесните селения;
бях лек – по пътя дишах леко, крачех леко
с въздушни крачки – опит за летене.

Бях зрял.
И бяха сладки плодовете ми
и сладък – хлябът, виното ми – сладко;
ветрецът скачаше по кучешки в нозете ми
и бяха дълги дните, месеците – кратки.

Сега съм есенен.
По-дълго вече траят нощите
и сънищата бели все по-дълго траят;
не винаги разбирам буден ли съм, спя ли още,
а и не винаги се мъча да узная.

Не знам!
Наистина ли отцъфтяха моите градини?
Наистина ли моят град от спомена е сянка бледа?
Наистина ли оня труден век си е заминал?
Дали по-труден век в прозореца не гледа?

Живея ли?
Или сънувам този свят край мене?
Наистина ли побелях, така ли ми се струва?
Мираж ли бяха миналите дни? Видение?
Сън съм сънувал, Господи, сън съм сънувал...

И спя ли още?
Спя, наверно, и насън тъгувам
за оня град, за оня светъл сън нетраен,
за бисерния дим на дните... Сън ли съм сънувал
или живот живях в реален свят?
Не зная...