Облегнато в плота на нощен бар,
едно женско лице с брада на мъж
отпива бавно спирт с номер безкрай.
И с чифт очи от счупени стъкла
надига тост към братята по чаша.

Пък те извръщат поглед настрани,
набързо изтрезнели под страха си.
Пореже ли ги страшното лице
и белег от тях няма да остане.

А съществото вади огледалце
от някакъв невидим джоб под бара.
И дълго проверява за дефекти.
Лице като лице. Лъскаво. Гладко.

Очите- ярка, пролетна трева.
Наляти устни. Зряло на череши.
Брада, сякаш безсенчест бебе- смърч.

Само носът е малко вирнат. Чип.
Все сочи с острието си нагоре.
Сякаш заплашва да скълца небето.

Лице като лице. Друг път! Красиво.

Ала дъхът му е пара от студ.
Илюзията спирт въобще не топли.
Под тази шита маска красота
дълбае празнота от мрак и зима.

Смъртта е младолико същество
с един единствен пол - на самотата.
Никоя самота не остарява,
защото няма бръчки на живяно.

Това лице носи тиха молба
към имащите мигове и памет.
Да го докоснат. Да го съградят.
Да се почувства нечие и тленно.

Не! Стиснали последните си капки
в напуканите чаши на дъха,
изтеклите не искат да си тръгват.
Налага се лицето да докосва.

Събира ги в дълбоката си чаша.
Предлага им приятелство. За вечност.
Но се намесва алчното небе.
На екс приятелите му изпива.

Разлепя с гръм суетната му маска.
Избелва с мълнии всеки малък спомен,
опитал в пропастта да се намъкне.
Умива с дъжд възможните утайки
и шие нова маска за лицето.

От старата запазва красотата.
Плюс слепотата в нея - фикс идея,
че всяка красота има за цел
да е неустоима. Да докосва.

Като съвсем новороден копнеж
в душите ни от нощ смъртта пристъпва.
Но все така не случва на живот
безсмъртието, на което служи.