Животът ми влече крака по равното,
запътен към последната черта;
любимите си тръгнаха отдавна,
оставяйки ме сам със вечерта;

сбогувах се по мръкнало с роднините,
изпратих ги в припадащия зрак
и прекосявам тъжно сам годините
и сядам сам на простия си праг;

неверните приятели изчезнаха,
отидоха си с гаснещия ден
и само от нощта – като от бездна! –
гласът ми отлетял беседва с мен.

Натрапниците сам прогоних с камъни
и днес сме само двама – аз и тя,
и милва вечерта еднакво двама ни:
и мен, и мойта тъжна самота.

На самота се уча! Тя покълва
в душата, а душата се бои.
Но трябва жив да свикна на безмълвие –
тъй дълга самота ми предстои...