Ъглите в съзнанието тъмнеят.
Неопитомени мисли в тях виреят.
В пълна тъмнина те избуяват
и парченцата тъга в мен разпиляват.
Зъбатото Съмнение пак започва
да ровичка във търсене на почва.
Най-парливите въпроси то повдига,
а после... ухилено намига.
Вярата, че правилно постъпвам,
увисна закачена на косъм.
Съмнението я бясно запремята -
нишката ще скъса ли пресмята.
Кошмарно и в съня ми се развихри
и надраска там разяждащите щрихи
от битките на Разума със Сърцето
и сякаш отесня за миг небето...
Ц.М.Т.