С отмерен тътен – глухо, тежко, страшно –
невидим чук взривява тишината
и кърти старата мазилка прашна,
и лющи златото сусално на душата;
и рухват куполи, и се тресат апсиди,
и пукат сводове и мраморни фронтони:
чукът люлее времето, събаря зидове
и стрива в пясък каменни колони...

А някъде в забравен храм далечен
едно желязно острие се впива
под ударите на чука, жесток и вечен,
в плътта на времето – нетленна и нежива;
и пътят му, неотменим и безвъзвратен,
пронизва минало, и бъдно, и сегашно,
и Нортия* замахва, и ечи земята
като камбана – глухо, тежко, страшно...

А горе, в гъстото синило на небето,
изписва ястреб кръг след кръг и нещо дири,
а вятърът на времето пищи в крилете му –
избира жертва ястребът-Съдба, избира;
стеснява кръговете си спирала след спирала
и, свил криле, полита стръвно в нищото –
о, птицата-Съдба отдавна жертвата си е избрала
и тръпне в ноктите й птицата-Душа разнищена.

И всичко е съдба, неумолимо-безвъзвратна,
и всичко е очакване, белязано с безсилие;
веднъж се раждаме – през ден умираме стократно,
а за поредната фалшива смърт не стигат сили.
И почвам да разбирам дързостта, с която
най-кротките по своя воля си отиват,
затръшвайки врата в лицето на Съдбата,
със слепи погледи сподиряни от живите.

И днес сънувам ястреби в простора
и Нортия, разперила крила над мен,
а кой съм аз, с богинята-Съдба да споря
и да решавам своя следващ ден?
Един метален връх през мен минава,
и ме вковава в странен храм далечен,
и тътнещ чук Вселената взривява
– неумолим като съдба,
като съдбата вечен;

а ястребът стеснява своите спирали,
в предчувствие за ноктите пищи душата;
изтича времето,
денят пред мен преваля
и здрачни сенки на плещите си намята.
Изтича времето.
Кълни у мен тревога,
нощта се спуска все по ниско и по-ниско.

Дано, Съдба, когато дойде моят час, да мога
да си отида
както аз поискам...

______________________

          *Нортия – етруска богиня на съдбата, изобразявана като жена с крила; в нейния храм се провеждала церемония – забиване на огромен гвоздей – символ на невъзвратимостта на съдбата