Залаяха пресипнали камбани-
събудени почти. Почти заспали.
И хлябът във ръцете на брашнарите
настръхна със кора, та се опече.

Дюкяните на майсторите светнаха
и калфите, отрано запотени,
зачаткаха бакъра срещу слънцето.

Червените усти на кафенетата
изметоха спаружения въздух.
И хукна ароматът на кафето,
прогонил дървениците по дупките.

Подеха будни песни кафеджиите,
Подканяха да влязат и да седнат
край масичките тесни чорбаджиите
и прашните от дълъг път туджари.

Звънците на камбаните утихваха.
Чаршията с гласа си ги надвикваше.
Жужеше като кошер непресъхващ
градчето, с жаден дъх живот поело.

Дворовете училищни кънтяха
От стъпки на деца. Едни- по- буйни.
А други- по- плашливи в младостта си.

От силните копита на воловете
пръстта- като лавина се ронеше.
А житото накланяше косите си,
Готово доброволно да ги жертва .

Жадуваше узрялата люцерна
кръвта и` с вкус на пролет да посипе
нозете на палачите прегърбени.

Във уличките свити домовете
очакваха с вратите си напукани
след жегата стопаните да дойдат.
Дворовете на къщите блестяха.
Във пазвите им- стари майки готвеха
чорбица постна или мамалига.
В гърдите им- невръстните лудуваха.

Но сенките им- пазеха момите,
които бавно шиеха сукмани.
А привечер топяха с тях ливадите.
През пръстите на младите косачи
ги спускаха подобно хвърчила-
небето да докоснат- без да питат.