От рано заедно те пяха

на сцената един до друг.

С мисълта един за друг живяха,

но в сърцата им бе студ.

Всеки имаше съдба

с измислени актьори.

Ала едничка в тях бе мисълта

и не спря да им говори.

Тя обичаше да пее,

но животът й бе ад.

И я беше страх да смее,

да споделя този факт.

Вярваше на хора без лица,

на такива дето не обичат.

Нямаха я в своите сърца,

а бяха с нея само за да я събличат.

Но него тя не спря да иска.

Единствен неин мъжки идеал.

Ала продължи да пее и подтиска,

огънят в нея дълго тлял.

А той бе надалеч тогава.

Обичал уж, бе някаква жена.

Семейство искал да създава,

нали открил бе любовта...

Ала както честичко се случва

и таз любов не доживя.

Мислеше, че всичко рухва

ала скоро той отново засия.

В черна дупка беше паднал

Умираше за обич той.

И до дъното пропаднал,

любовта си диреше ала от кой?

Забравил бе той своето момиче,

с което пееха на глас.

Забравил бе, но сладкото мъниче

го върна бързо в своя власт.

И ето пак ще пеят двама

на сцената си най-отпред.

Ще пеят те за свойта мелодрама

полята най накрая с мед.

И обикнали се те накрая,

открили най накрая своя зов...

За кого е този стих ще си призная

За моята единствена любов.