Уволних всички цветове

на дъгата...

Оставих само зеленото,

тревисто-водорасловото

на очите ми

(да стреля, когато

се появят нощните

прилепи).

Беше ми приготвила четири ката

въжета

и няколко клона,

Смъртчице моя...

Но разбра, че мразя да ме бесят

по съмнало.

Пак се целиш.

Четири куршума, дум-дум -

да се размие сивият цвят

на белите ми надежди.

Няма искреност, Смъртчице.

Моят свят е на

Лудата...

Не разбра ли?

Много животи имам.

Черно-бял филм -

всеки,

затворен в решетка

и беззъба усмивка...

Наполеон,

Елизабет Втора,

Шекспир

и Отело...

Дездемона умря.

Изпуснах я,

(Преди да дойде Оня с бялото и...

поредното хапче).

Гледам живота си кален,

натикан под ноктите,

и

спирам да говоря,

да крещя,

да викам,

да плюя душата си.

Млъквам и започвам

да пиша.

Нижа размисли,

фантазии някакви...

И мечти пренареждам.

Всички си мислят, че съм поет.

Боже, как ми се радват

враговете.

Аплодират ме.

Махат ми с бяла кърпичка

всички решетки.

Приятелите ме плюят

(за тях - идиот съм)

и... ме забравят.

А аз умирам, след като видя

бялото.

Утре пак...

ще се преродя, Смъртчице.

Първо ще пусна черните

прилепи -

на разузнаване.

Не ме чакай в засада!

Или пък, ако изпревариш

зелените ми очи...

Гледай да е -

преди нощното хапче.

Преди да съм започнала,

Смъртчице

Да пиша

прощалното си писмо

... До мене.