Шепа кръстове, свити към пътя -
от праха на каруците скърцащи.
Наполовина в цветя, но изгнили.
Наполовина потънали в нищото.

С върхове от напукани краища
се топят постепенно под слънцето.
А дъждът ги руши, но отвътре.

Някои ден като мумии ще рухнат.
И от вятър на вятър ще станат.
С вкус на пепел ще ръсят дворовете.
Шепа кръстове - шепа безпаметост.

Всяка сутрин, подобно на смърчове
си огъват старици ръцете -
като клони в земята. И бързат
да почистят следите умиране
и да пъхнат цветя на местата им.

Те не вярват в смъртта на цветята,
пък макар и откъснати вече.
Пак ще дойдат, когато увяхне
и последният блясък в букетите.
Пак ще сложат цветя - смърт да няма!

Никой мрамор не знаят стариците.
Не познават Онези под мрамора.
Те са тук, за да чувстват живота,
пък макар като спомен омекнал.

Трудно въздух поемат гърдите им.
Мълчешком. И дори без въздишка.
Лесно въздух издишат във мрамора.
От дъха им букетите светят.

Уморени си тръгват стариците-
като смърчове, близо до Залез.
Но остават следите от дишане
в шепа кръстове - шепа от памет.