Замръзнала чупливост на пристанище.
Със мирис на цветя, но и на мърша.
В гръбнака му от снежни релси лазят
наддишали ръждата си сияния на влакове.

В гърдите му от каменни стени
понякога опашките си вдигат
стрелочници, гримирани на гущери,
които носят кожи от душа-
без страх, че може студ да ги целуне.

Застинали са лодките в сърцето му
под тътена на своите платнища.
А корабите дишат като лебеди,
завързали крилете на платната си
във вятърните граници на мачтите
между света на смърт и съществуване.

В разпада на кометите по ъглите
все още скърцат сенки за потапяне,
които разтопяват като памет
праха на всеки стар илюминатор.

Остатъци от бивши светлини
телата си търкалят върху моста.
Тъй както се търкалят по плътта
на вечно уморените момичета
пазачите. А сухите им кучета
не смеят да заспят. И дълго лаят
притиснати в студените си постове,
защото се страхуват от водата.
А лаещото куче няма ехо,
когато е забравило да плува.

Водата е затворена за мостици,
защото капитаните отсъстват.
Но въздухът, ударен във леда и`,
превръща се на рана от въздишка.
А всяка рана никне от живота.

И този пристан също е море,
макар да няма пясък във хрилете си.
А никое море не губи себе си.
И тук ще се завърнат капитаните,
И корабите ще им бъдат дрехи.

Морето, свито в пазвата на Русе,
играе бавна партия от шах.
Размества дни- от светлина и мрак.
Но никога дъхът им не матира.