Снегът ще си дойде. Белее ми слънцето

и духа под спрялата мисъл за лято.

Недей, остави го. Отдавна сме пътници

към онзи отречен статив на душата си.

Дали те разбирам. Дали ме усещаш,

защо не рисуваме птици, а тухли…

Недей, остави ги. Мълча от горещото,

в което последната капка се пуква,

в което са восък и пара ръцете ни.

И просто се стапят. И просто умират.

Спаси ме от тази дамга на горещото.

Повикай снегът. Пиши ми за зимата!

Да, бяло на бялото. Сняг и хартия.

Аз чувам как падат снежинки по четката.

Дали ме усещаш. Дали те разбирам.

Туптим по ръба на квадратни планети.

Статив и бои. Нюанси на бялото.

От него се ражда един чист декември.

Ръката ми пари. Гореща съм цялата.

Спаси ме, мой Сняг! Мой Бял Щрих в студеното…