Ще те извикам... Сега, когато обедът е скрил лице в лозята, а сребърния прах в листата на маслините трепти в копнеж за лунния пейзаж довечера, когато цялата любов ще цъфне с устни в нечий шепот... Сега, когато хълмовете приютяват медно слънце и дъх на грозде, сол и смях се стеле върху тях... Сега, из камъните бели ще изтича песен, със загрубели и безгрижни боси стъпки, за свобода на птица жадни... Сега, когато грижите се изговарят, за да останат по скалите, да ги притиснат в пясъка вълните... Сега, когато струните в лютнята са дъх от вятър, разплел на фара светлината... Сега, когато тишината в шепите остава да посънува топлината на коси... Сега, когато въздухът на юг е ласка, изпратена от шарката на метеор, дълбокото небе изгубила, когато крайпътното дърво изслушва нечия въздишка и сгушва в бръчките на тъмната кора поредна глътка сок за утре... Ще те извикам... Сега...