Птистига есен. Дъжд навънка плаче. Провеси нос плашилото в бостана. Единствено останаха да грачат онези птици... Друго не стана... Небето сякаш почерня от злоба, изля яда си в облак буреносен, след туй съблече мократа си роба и си отиде-гладно, голо, босо... И как това прилича на живота - суетността и трайна и нетрайна не сваля на умората хомота и тъмните си неприкрити тайни. Проклинам всяка есен, не отричам. Но пак надежда малка се прокрадва - дори сезон, когото не обичам е в състояние да ме зарадва.