В сергията на слънцето един копринен шал
извива врат и маха на кварталния художник,
но той не вижда шала, вижда късната жена
да среща изпод нишките му тихия следобед.
И е разпасан, и хлапашки се усмихва на мига,
когато изпод пъстрите мустаци на площада,
докато се замерят с прашки някакви деца,
почти като измислица и тя се появява...
А той закача вятъра, дано да го разсърди,
дано сърдитите въздишки забучат,
да се присегне той и с онзи шал да я обгърне,
отмъкнат под носа на стреснатия продавач.
Тогава слънцето събира своите мъниста,
дрънкулки и едно самотно захарно петле,
и някъде на някой друг площад в една сергия,
то чака малката хлапачка и едно момче.