Седях до масичка на булевард крайбрежен
с кафе и чаша сок
и гледах аления залез нежен
на слънцето последен скок.
В косите ми сребро се бе посипало
и бръчките издаваха годините,
аз гледах множеството насъбрано
прехласнато в омая на градините.
До мен се спря младеж във бяло
усмихна се,подаде ми ръка,
приседна и попита ме направо
познавам ли смъртта.
Погледнах слисано лицето,очите сини
спокойствие излъчваха и чистота
и в миг разбрах, че всичко веч е минало
и време е аз пътя си да спра.
Ангелът дошъл е да ме вземе
към светлината да ме поведе,
защото на осемдесет е вече време
в градината на Бога да ме отведе.
Събудих се аз изведнъж
от надникнал през пердето слънчев лъч
о, жива съм все още \"Слава Богу\"
и чувам вън човешка глъч.