С плещите си крехки
спрях лавина
от човешки грешки,
включително и свои...
Не се учудих,
че без подкрепа останах,
но когато се “събудих”
разбрах, че нов човек станах.
Осъзнах, че колкото и да се раздаваш,
щом нямаш хора свои,
на лакомията човешка се поддаваш
и „жертва” ставаш,
а “грешките” остават само твои.
Разбрах, че макар
да е човешко да се греши
“грешиш” само ако
по-висшия от теб реши.
Не проумях обаче,
защо хората когато се каят,
само за себе си мислят,
а за чуждите най-често нехаят...
Всички хора на земята
сме грешни,
а в очите на Бога, може би,
понякога с „греха” си
изглеждаме смешни…
Бог ни дава живота-миг
и нека умеем да го ценим,
и да се вслушваме по-внимателно
в непрестанния му вселенския вик! ...

(22.07.2005 г.)