Когато

там, навън

тъмнината

се успиваше

а, в нея

отминалите вечери

редяха се

една след друга

обяснимо

 

художникът

рисуваше

върху платното,

ожесточено

ледените нощи

 

рисуваше

едно разочаровано сърце,

което

скрито в себе си,

без свян

поело бе към

бягство,

неочаквано.

 

Художникът

не спираше,

рисуваше...

... платното бе

в преобладаващото

черно.

 

Тогава

там, навън

светлината,

с топлите си дни

дойде,

изгони

тъмнината

и събуди

цветовете

за живот...

... виолончелото

засвири

нечувана симфония,

платното,

заблестя

от аплодиране,

художникът

се умори...

... красотата

вече съществуваше!