Ярко червило и грим.
Огледало.
А в пепелника догаря
поредната мисъл.
Въздишка, облечена в дим.
Бледосива, безформена...
Ще тръгне нагоре
биз смисъл.
Този таван беше бял,
/когато небето над мен беше бяло./
... тъмен лак и спирала.
Празен поглед
и студ в огледалото.
А таванът жълтее от спомени.
В пепелника се ражда поредния фас.
И отново- поредна цигара.
Догарям.
Превръщам във пепел
всички добре репетирани сцени.
Театър си.
аз съм публика в главната роля.
Ръкопляскам на новите реплики-
нови думи,
облечени в стари костюми.

Нямам огънче.
Паля от вятъра.
Но живея сред фасове.
Пепел съм.
В огледалото няма ни сън,
нито мисли.
Само дим
безразличие,
скрито зад грим.