Кой ще каже лекува ли мъката
и дали е духовна храна?
Другарува ли още с разлъката
и сестра ли е тя на скръбта?

Уж се крие, а ето я - идваща
в куп рисунки на малко дете
и в очите му грейнали... бликаща,
а във нас - умножена по две...

Тя е плахата топла несигурност
на до вчера звънящия зов,
премълчаната свята пленителност,
като белег за чиста любов.

Може би е така от години...
Още в първия допир с ръце.
тя се втурва към райски градини
и оттам мълчаливо зове...

Вечно скита из пропасти огнени
и бушува в кошмарния сън,
като грохотно, тежко отчупване
на леда, сред полярния звън...

И е писък, свистене в пустинята,
бавно падаща ярка звезда...
Тя е в бързия ход на годината,
упорито гризящ мисълта.

Ту е страшното морско вълнение,
ту светкавица - гръм след това...
Поглед мил е - едно откровение,
аромат на треви и цветя.

Във конфликти и свади въвлечена,
съдник тя е, морал и съдба.
Става грозна, щом с гняв е облечена,
но пък гола - прекрасна е тя!

За души, преживяли разлъката
тя е старо и тясно легло...
Неизказано чувство е мъката -
състояния сто, във едно.

Ала плесен едва ли ще хване,
ако нейде дълбоко е в нас.
Тя завинаги там ще остане
като песен, изпята без глас.

И когато след миг - съществуване,
по-добрия си свят изберем,
аз билета за свойто пътуване
бих платил с този тих реквием.