На слънцето последните искри

облизаха прозорците лениво.

През облаците мигнаха звезди.

Две котки се протегнаха сънливо.

 

Изпратих рутината на деня

и тръгнах по пътека към небето.

Пред мен със газени фенерчета в ръка

вървяха няколко мечти. Полека-лека.

 

Усещах как ухаят на липи.

Докосна ме звънливият им шепот

и  всичко в мен започна да трепти

с  детинското очакване за нещо.

 

А нещото, бе малкият ми свят.

Издигнал кули до Луната, моят замък,

блестеше в тъмната прегръдка на нощта.

Дочувах тихото „Здравей” от всеки камък.

 

Захвърлих бремето на земния човек

и яхнах лекокрилата си мисъл.

Отново  в къщи... И отново съм на пет...

И имам право да живея както искам.